От хилядолетия насам пътят е метафора на духовното развитие. Това е клише, но същевременно и съвсем уместен израз. Пътят започва отнякъде и води нанякъде; по пътя можеш и да спреш, обаче неговото предназначение все пак е да вървиш напред. Може да се сравни и с река, чиито брегове са двете страни на пътя, реката е пътеката, а човекът, който върви по нея, е водата, преминаваща през най-различни пейзажи. Пътят олицетворява идеята за напредъка; ако вървиш по него, стигаш от един етап до следващ.
От път има смисъл, ако има кой да го ползва, кой да върви по него. С други думи, пътникът е неизменна част от пътя. Точно както пътникът се нуждае от път, по който да напредва, така и пътят има нужда от пътник, който да му придава смисъл.
Решителният пътешественик е готов да върви дори по непроправени пътища; тези пътеки предлагат радостта от откривателството и от трудно постигнатото, ала въпреки това и той е благодарен, когато след изпитателен непознат участък намери безопасен и удобен път. Вероятно вече си преживявал усещането, че си се изгубил – или когато пътят изчезва изпод теб и се озоваваш насред нищото, или когато има път под краката ти, но чувстваш, че не вървиш във вярната посока. Когато си казваш: все пак ще продължа нататък до следващия завой…
Пътят може да върви напред, може да се връща назад, може да води нагоре, а също и надолу в дълбокото. Може да е прав като стрела или криволичещ, може да е широка улица или тесен сокак, да е кралски главен път или пътечка, осеяна с дупки.
Песента на равновесието
Млад мъж на име Тан отишъл при Лао Дзъ и го помолил да го научи на Пътя. Лао Дзъ го приел за свой ученик. Винаги, когато Тан вършел някаква физическа работа, той пеел песните, които бил научил като дете. Лао Дзъ дочул пеенето на Тан и установил, че има приятен глас. Той извикал Тан и му казал:
– Чрез пеенето ти ще те науча на Пътя. Всяка сутрин идвай при мен и пей. Пък аз ще ти покажа как да постигнеш финия баланс между ин и ян в гласа си!
– Как да разбера кога гласът ми е постигнал съвършения баланс? – попитал Тан.
– Птиците ще се спуснат от дърветата, за да те слушат! – отговорил Лао Дзъ.
Тан пеел на Лао Дзъ всяка сутрин, а Лао Дзъ му давал съвети. След година на Тан му омръзнало това и решил да се прибере у дома. Лао Дзъ не възразил, а придружил Тан донякъде, докато пътят не свивал в малка горичка. Тогава Лао Дзъ казал:
– Преди да се разделим, бих искал още веднъж да ми попееш!
Тан започнал да пее. Тогава и птиците запели, но песните им не звучали в хармония с песента на Тан – напротив, надигнала се нечувана врява. Тогава Тан разбрал какво се опитват да кажат птиците. Попитал учителя Лао Дзъ дали би го приел обратно за свой ученик. Лао Дзъ се съгласил, а Тан останал с него, докато гласът му не постигнал съвършения баланс между ин и ян…
Самопознанието също е път. Откъде тръгваш? От теб самия. И докъде достигаш? До самия себе си. Докато не си поел по този път, може да си мислиш, че си пътувал из далечни страни, но ако вървиш, ще напредваш даже и без да си повдигнал крак. Защото мнозина тръгват, но малцина пристигат. Безспорно, нужно е да тръгнеш, ала това не е достатъчно – важното е да пристигнеш. И не само да пристигнеш, но и да достигнеш целта…