Късно предобед е, слънцето вече е високо, напича силно крепостта в Тоскана. Искахме да си купим билет за феноменалния баптистерий, издигащ се пред катедралата във Флоренция. Зад нас е „Сан Джовани Батиста”, едно от най-величествените места за посвещение, и ние приближаваме към билетната каса при портала бавно и тържествено, сякаш се готвим за собственото си кръщение. Най-сетне стигаме до прохладата на портата; премижаваме, идвайки от жаркото слънце. Една фигура се привежда през прозореца на кабинката и изведнъж виждам как опашката пред мен спира. Взирам се в приведената фигура, която нареди да спрем точно когато дойде нашият ред. Зад нас – глъчката на шумната весела компания; пред нас – странно и символично явление. Сякаш съм стигнал до хладната пресечна точка между суматохата на днешния банален външен свят и мистичното минало и просто съзерцавам фигурата. Телосложението на човека е здраво, слабо, но мъжествено. С достойнство и любопитство се навежда през вратата на кабината, оглежда опашката и държи жребия дали ще влезем, или не. Но това лице… лицето е невероятно! Върху красивото тяло е поставена ужасяваща глава; всъщност не главата е ужасяваща, а лицето. Лице без нос. Сякаш е било осакатено. Усещам как ме полазват тръпки от всички ужаси на Средновековието. Историческа фигура? Изкривен образ, останал тук от бруталното Средновековие? Или прероден отпечатък от миналото? Черната му униформа може дори да е наметало от времената на брат Джироламо Савонарола, само че няма качулка. Церберската му работа – да кара хората да си чакат реда на опашка – е дълбоко символична задача! Но историята е опитомена, ние не чакаме на мястото за унищожение, няма нито смърт на клада, нито осакатяване.
Просто тъкмо има смяна на билетната каса; нашият портиер без нос отстъпва мястото си на мила, усмихната колежка – млада дама, която продава билетите с естествената доброта на младостта си, необезобразена от липсата на нос.
Идва и нашият ред, тълпата постепенно намалява и забравяйки зловещия епизод, получаваме достъп до царството на мрака и светлината в параклиса за кръщение. През отворите на покрива светлината прониква в широка струя върху покрития с камък под, а високо под куполната аркада всред мозайките в кръг е изобразен Христос, съдникът на света. Привидно малката отвън сграда е истинска катедрала отвътре; благодарение на играта на мрака и светлината височината и разстоянието нарастват, посетителите притихват в тъмнината, дори сякаш не присъстват като живи фигури, а са безмълвен декор за сцените на вечността. Осмоъгълната постройка е разтърсваща отвън с бронзовите релефи на величествените си порти, но отвътре крие тайните на безкрайността и мистичното присъствие. Онова, което е прикрито от видимото отвън, се разкрива от невидимото отвътре. Работата по сътворението е продължила седем дни; но каквото се случва на осмия ден, е много по-важно от разделянето на тъмнината от светлината, на водата от земята или от създаването на земните твари и сетне почивката. Осем е числото на прераждането, на по-високата октава, на безкрайността и осъществяването, а баптистерият е тъкмо такова място на прераждане. Човек идва, влизайки с тялото си, а си тръгва с повдигнат дух.
Множество ослепителни преживявания, много повече от естетическа красота. Важното е не златното великолепие на мозайките, не майсторството на строителите, нито отпечатъкът на вековете, а по-скоро духовното прераждане, духовното потапяне. Опиянени от него, излизаме навън почти сякаш носейки се във воал над външния свят, без да обръщаме внимание на оживения поток хора.
Бавно идваме на себе си и се отдалечаваме от катедралата, оставяйки зад гърба си камбанарията и баптистерия, и само няколко крачки по-нататък вече стоим пред бившата къща на Данте.
– Изгнанието има милиони форми – казва спътникът ми и посочва снимката на едното табло. Изумително: лицето на нашия приятел без нос ни гледа от документа, обрисуващ политическите борби отпреди няколко века. Повтарящо се доказателство за вечното завръщане…?