Послушанието е деликатна тема. Когато самите ние трябва да го практикуваме, ни е трудно и не ни се нрави, обаче когато някой ни се противопоставя, тогава много ни се ще да го изискваме.
Исках да организирам анархистка общност, но никой не пожела да се подчини.
Само че подчинението е задължителна практика в живота и ние често го практикуваме несъзнателно. Доброволно и с удоволствие се покоряваме на собствените си капризи и желания, но интересът и желанието за комфорт също са импулси, на които хората с радост се поддават. Когато някой каже: Свободен съм!, мъдрецът само се усмихва, защото човекът изобщо не е свободен, а по-скоро е играчка на своите желания и инструмент на естествените си влечения, инстинкти и съдба. Дори и в най-голямото желание за свобода принудата на подчинението присъства незабележимо, но с ефективна сила. Който казва, че не се подчинява на никого и нищо, греши. Послушанието като принцип винаги присъства в живота.
Има един-единствен въпрос: кой диктува? Чии инструкции следваш, на кого или на какво се покоряваш? Дали фалшивото ти чувство за себе си диктува? Или физическият дискомфорт? Колко послушно действаме, когато ни подтикват умората или гладът…
Всеки, който е дори малко по-склонен към сътрудничество общителен човек, признава факта на подчинението и в човешките си взаимоотношения, и към началниците си, и към другарите си или дори спрямо тези, които са зависими от него. От децата може да се очаква известно ниво на послушание, но след време те тъй или инак се отърсват от него. Покорството като принцип прониква в нашите човешки взаимоотношения – или ние го практикуваме спрямо нашите близки, или те го практикуват спрямо нас.
Хората се подчиняват в йерархията на работното място или пред властите, а още повече във военната система, но това е по-скоро принудително подчинение. Човек се покорява и на семейните си задължения, и не само на партньора или децата си, но и на дълга като принцип. А това е по-високо ниво от обикновеното емоционално послушание. Следователно послушанието не е просто поведение, а начин на мислене!
Но в безброй случаи нашето покорство се проваля. Или ние не успяваме да упражним покорството си в ситуация или спрямо човек, достойни за това, или този, на когото сме склонни да се покорим, се оказва недостоен. Ако недостатъците са в рамките на разумен толеранс, все пак си струва да се придържаш към основната позиция на подчинение. Ако принципите на благоприличието не са нарушени, а само човешките слабости причиняват неприятна ситуация, подчинението може дори да бъде лекарство, което ти помага да преминеш през малките клопки. В такива случаи можем даже да го наречем издръжливост, подкрепа, която може да прикрие недостатъците на другите с любов и да ги коригира с търпение. Специалната сила на любовта облагородява всеки вид опитност – както добра, така и лоша – в мъдрост. Но ако обектът на твоето послушание се окаже неизменно и дълбоко несъвършен, тогава си струва да го смениш. Ако вярваш само на хората, лесно ще се разочароваш.
Послушанието се случва от само себе си там, където има любов. Ако детенцето ти поиска нещо, ти го изпълняваш на драго сърце, без възражения, защото има любов. Ако един свят човек ти поиска нещо, ти го изпълняваш, защото има любов. Ако Бог те помоли да направиш нещо, ти се подчиняваш, защото има любов. Нека се покоряваме на нашето най-висше призвание. Нека служим на нашите добре обмислени духовни интереси, нека станем полезни в служба на нашите ближни и в крайна сметка нека живеем за славата на небесата. Принципът на покорството присъства навсякъде. Покори му се.