Омайна красота – зад старомодния израз се крият хилядолетни изследвания: в какво, кога, къде и как хората разпознават красотата? Каква е естетиката на красотата, как се е променил идеалът за красота през хилядолетията и къде сме днес? До каква степен красотата е част от живота ни, органично интегрирана ли е естетиката в ежедневието ни?
Магията на красотата загатва и за чудото, за очарованието, което омайва, запленява, въздейства на хората, извисява, дарява криле, удивлява, ала и подчертава мизерията на собствената ни нищожност. Материална красота, природна красота, идеална красота, божествена красота – сякаш има само степени в универсалната скàла на красотата, но въпреки това всеки вижда красотата по различен начин или вижда едно и също нещо по различен начин красиво. Нашето субективно приключение в науката за красотата и личното ни преживяване, изпитването на красотата ще ни ръководи.
Красотата на кукувицата е гласът ѝ, а на жената – верността към мъжа ѝ. Красотата на грозния е знанието, а на аскета – опрощението. (Чанакя)
От древността хората са размишлявали върху същността на красотата. В XVIII век един немски философ, Александер Готлиб Баумгартен (1714 – 1762), въвежда в науката думата „естетика”, която обяснява красотата от гледна точка на философията. Произходът на думата идва от термина естезис, който на гръцки означава сетивно възприятие (aisthetos – възприеман от сетивата). Естетиката се занимава с естетическите закони на света, с общата дефиниция за красотата и нейните форми на проява в природата и изкуствата, както и с въздействието ѝ върху възприемащия. В това отношение естетиката е първата наука от квантово естество, която следователно изследва и присъствието на субекта, преживяванията на възприемащия естетическото въздействие.
В същото време естетиката е и амбивалентна, защото се занимава не само с видовете красота, а и с нейната противоположност грозотата – тоест неин обект е както харесването, така и нехаресването. Колко трудно е да определим кое е красиво, но колко лесно е да го почувстваме, ако знаем кое е грозно! Цели библиотеки биха се напълнили, ако опитаме да обобщим представите на хората за красивото, за красотата, за изкуството, за творчеството и за насладата от изкуството. Вече са правени опити за представяне на науката за изящните изкуства от философска, идеологическа, логическа, физиологическа, биологическа, психологическа и етнографска гледна точка в материалистична и идеалистична перспектива, по нормативен, описателен и популистки начин, в декадентски, нихилистичен и постмодерен смисъл. Ала чувственото възприемане на едно цвете, на пролетта, на изгрева, на човешкото лице или преживяването на някаква дълбока духовна емоция казват много повече за красотата от всичко друго. Ето защо голям въпрос е позволено ли е да се говори за красотата, или просто трябва да ѝ се наслаждаваме и да ѝ служим по творчески начин?
Казват, че мистикът е погубен, ако говори, а влюбеният е погубен, ако мълчи. Тогава какво да прави изследващият красотата? Той трябва да е мистик, защото дори в красота на природата се стреми да долови нещо от свръхприродното – следователно трябва да мълчи; но в същото време е и влюбен поклонник на красотата – и следователно трябва да говори, с пълен глас да възхвалява красотата…
В крайна сметка красотата е божествена характеристика и най-възвишените мъдреци виждат Бога като върховната красота. Не силата, не мъдростта, не творческите способности или всезнанието, а красотата е най-висшето божествено качество. Затова човек търси красивото в света – защото всъщност търси Бога. Красотата въвежда в божествената цялост този, който я търси и съзира, отвеждайки го до единствената си възможна половинка – любовта. Тези, които търсят красотата, трябва да го правят с любов. А които търсят любовта, нека го правят красиво.