Граматиката ни учи на много неща. Опирайки се на нея, изследвай живота си от три гледни точки: определяне на причината, определяне на метода и определяне на целта. С други думи, потърси причината за съществуването си, изучи правилния начин на живот и определи целта на живота си: по каква причина, как и с каква цел?
По каква причина? Не приемай, че причината за раждането ти е била случайна като нечакано, нежелано дете, с което са се ангажирали по принуда. Това заклеймява човек за цял живот и може да осакати взаимоотношенията му, освен ако не се отърси и най-сетне спре да се идентифицира с травмиращото си минало, а с потенциалното си бъдеще. Оплакването превръща възможния рай в сигурен ад. Щом случайността на индивидуалния живот е бреме върху плещите на човека, то допускането за случайността на земния живот е бреме върху плещите на човечеството. Ако съществуването идва от случайността, тогава можем да кажем и че идва от нищото. А щом е дошло от нищото, тогава и би се върнало в нищото. Затова не бива да смяташ причината за съществуването за някаква космическа злополука.
Религиозният мироглед често представя земното битие като долината на сълзите, живота – като чисто страдание, а телесното раждане – като падение. Въз основа на това дори бихме могли да сметнем причината за съществуването си за някаква дяволска дезориентация, за подигравка на Сатаната; ала може би все пак е по-правилно дори в ограниченото си и изстрадало земно съществуване да открием онази надхвърляща самите нас природа, способността ни да се учим и да се развиваме, ръката на Провидението. Опирайки се на такава основа, животът повече заприличва на божествена подредба, а това тълкувание е по-удовлетворително от всяко друго. Ако приемем духовната причина за съществуването, тогава битието като следствие се облагодетелства от естеството на собствената си причина. Затова казват, че изворът на живота не може да бъде нищо друго, освен Животът; изворът на съзнанието е Съзнанието, а изворът на радостта е Щастието. Така съществуването на човека и съществуването на битието могат да бъдат проследени до тази окончателна причина, наситена с виталност.
Как? Толстой казва, че въпросът не е защо живеем – понеже това е даденост, факт; въпросът е как живеем. Още от момента на раждането си, човек идва на света с дълг: задължен е на родителите си и на семейството си, но в по-широк план на живите същества като цяло, на учителите, на предците на човечеството, на природата и в крайна сметка на Бога. Един живот е почтен, ако човек изплати тези задължения, ако е полезен за другите, ако е жертвоготовен, ползотворен и деен участник във великата подредба на света. Като човешко същество той трябва не само да води биологично съществуване, не просто да е инстинктивно създание. По-висока степен е да живееш според моралните добродетели, да станеш добър човек, е благородна задача. Но да дораснеш до всички възможности на човешкото съществуване, да изпълниш и най-възвишените призвания – това вече е духовна перспектива. Трябва да заживееш в притегателната сила на това високо призвание, в противен случай всичко те дърпа надолу. Човек се познава по идеалите си: биологичното съществуване е основна даденост, нравственото съществуване е сериозно морално постижение, а духовното съществуване е най-автентичният начин на поведение.
С каква цел? Животът е отражение; висши или низши, свещени или светски житейски идеали се отразяват в действията и в начините на мислене. Можем да си помислим, че безмерно материалистичното твърдение „битието определя съзнанието” вече е в миналото, но старата идея се опитва да се промъкне обратно в нови и нови образи. В интелектуалните кръгове е очевидно, че съзнанието определя битието, и макар дадено явление да може да бъде изведено от неговите причини, днес то може да бъде дефинирано и спрямо целта и призванието си. Щом човешкото съществуване е отражение, на какво е отражение то? Какво повтаряме отново и отново: фаталната грешка или вечното търсене? Не, не смъртта е целта на живота; не сме родени на Земята, за да си отидем. Разбира се, налага се да изпитаме какво е преходността, ала именно тя ни насочва към вечността. Произходът на живота е Битието, произходът на знанието е Съзнанието, произходът на радостта е Щастието, а призванието на човека е да намери своя път обратно към вечната реалност. Личното себеосъществяване и осъществяването на чудото на съществуването вървят ръка за ръка.