Да се помага на бедните, е древен закон. Ако имаш храна, а някой до теб гладува, или ако имаш знание, но не го споделяш с другите, отговорността пада върху теб. Споделянето би трябвало да е основна човешка черта; пълната ѝ противоположност е свободната конкуренция, засилваща алчността и желанието за трупане.

Практикуването на състрадание изглежда ясна житейска ситуация: тези, които имат – дават, а които нямат – приемат. Но нека и този път си послужим с великия принцип на обръщането! Би ли могло просякът да се е озовал там не за да осигури препитанието си, а за да може даващият да практикува благочестиво милосърдие?! С други думи, не даващият да е за просяка, а просякът – за даващия? Практикуването на състрадание със сигурност е по-висш идеал от молбата за помощ.

Представи си, че си на улицата: свил си се като просяк в единия край на пътя и цял ден седиш, самотен в претъпканата суматоха. Всеки бърза, а ти имаш време; всеки тича, без дори да те поглежда, а ти стоиш на място и можеш да се вглеждаш в уморените лица. Който безучастно те подминава, прави грешка; който ти подхвърля нещо с високомерие, върши престъпление. Ти обаче имаш прекрасния шанс да напредваш духовно – да практикуваш търпение и приемане към безразличните и смирение към надменните. Изкуството на приемането е също толкова деликатно действие, колкото и изкуството на даването. Само два типа хора знаят как да искат: нахалните и смирените. Ти избери второто… Привидно си в уязвима ситуация, но дори и в извърнатия с безразличие поглед се крие скрито угризение на съвестта, страх или същинско падение. А може би бързо отминаващите са тези, които истински се нуждаят от помощ? Само дето още не се осмеляват да си признаят, че са в беда.

Тази покана съдържа една важна стъпка, която мнозина забравят: молбата. Колко много хора искат да помагат на тези, които не са ги молили, и то по начин, по който самите те смятат за правилен. Клише е, но може и трябва да помагаш на този, който те е помолил за това. Не е нужно непрекъснато да се претоварваме с грижите и проблемите на другите особено ако не сме упълномощени за това; обаче, ако ни помолят, можем да активираме помагащия принцип, който означава: заедно с теб и за теб съм готов да помогна, но вместо теб няма да направя нищо.

Ала великите души могат да надраснат това ограничение и да разширят принципа на помощта към всички. Те се грижат за нуждаещите се по видими и невидими начини дори и без да са ги молили за това, и то толкова фино, че не извършват духовно насилие.

Обаче какво е милосърдието? То със сигурност не е сантименталното чувство, при което искаш да си по-милостив от провидението. Милосърдие е да се обърнеш към човека със съчувствие, с любов. Ако изслушаш другия, дори само от това ще му олекне. Състрадание означава да споделиш бремето му, сякаш поемаш половината от дисагите на нуждаещия се; докато любовта не прави сметки, а поема всичките трудности на другия.

Българският учител Петър Дънов е казал: „Ученикът никога не бива да дава пари като помощ. По-добре да намери някаква работа на нуждаещия се и вместо един лев да му плати четири. Това освобождава човека, който е в нужда, защото той сам си е помогнал с труда си”.

Трябва да сме милостиви и в печеливша ситуация. Дори да си победил и дори да трябва да накажеш сразения си противник, не му вземай хляба. Сториш ли го, ще поставиш другия в извънредна ситуация, а в такива случаи хората действат неочаквано и непредвидимо. Нека целта на победата ти не бъде пълното унищожаване на противника. Предаващият се предизвиква грижа.

Във всеки скучай помисли кое е по-добре – да гладуваш или да си зависим?