Себепознанието е отправната точка във всички духовни стремления. Саморефлексията е специфично човешко качество – човек умее да размишлява върху собственото си съществуване, върху себе си; а щом му е дадена тази способност, то това е и задача. И егоистичният човек живее със саморефлексия, поставяйки се в центъра на света. Внимателният изследовател действа по подобен начин, само че се поставя в центъра не на света, а на своите изследвания. Чрез автентична интроспекция той може да открие системата от връзки, която свързва всеки един уникален човек със света и с трансцендента. Така че вярно е, ние сме важни за себе си – както на ниското, така и на високото ниво; и глупецът, и мъдрецът са заети със себе си, но съдържанието на техните открития е различно.
Онтология, космология, епистемология, феноменология, есхатология и етика – повечето хора изгубват нишката още на първите стъпки. Ако човек не разбира от дълбоко философски обяснения, тогава древната традиция го учи чрез красиви притчи. Такава е и притчата от джайнистката традиция, която улавя характера на отделния човек в отношението и поведението му спрямо манговото дърво.
Човешките действия и мисли се влияят от огромен брой фактори; мотивационният списък е изключително дълъг и когато си мислим, че действаме или вземаме решение свободно, най-вероятно сме под някакво влияние. Джайнистката история опростява тази сложна система и твърди, че действията на човека се ръководят от добри и лоши емоции и че тези емоции се отразяват в различни цветове. Нивата на човешките качества варират от черно към бяло по скàлата от зло към добро.
› Най-подлият човек безмилостно унищожава всичко ценно и непоколебимо мрази хората. Подобен е на някого, който в желанието си да обере плодовете, изкоренява манговото дърво; цветът му е черен.
› Следващият е алчен и нахален, макар понякога да проявява търпеливо благоразумие. Той може да бъде сравнен с някого, който оставя дънера, но отсича ствола на дървото; цветът му е тъмносин.
› Третият е завистливият, който не прави разграничения, но разрушителната му склонност е по-сдържана. Той е като скитника, който безцелно троши клоните, ала все пак дървото оцелява; цветът на такъв човек е сив.
› Следващият е поел по пътя на добродетелта и пречистването, в него има повече добро, отколкото зло. Добрият, но невнимателен човек е като безотговорен странник, който за да стигне до плодовете, чупи клоните; цветът му е жълт, огнен.
› Следващият е търпеливият и миролюбивият, който никому не вреди и само бере плодовете, без да наранява дървото; цветът му е червен.
› И накрая, човекът, стъпил на нивото на чистотата, състраданието и пълното равенство, не причинява болка на никого. Той върви по пътя на спасението, свободен от материална мръсотия, и е като мирния, скромен и доволен пътник, който събира само падналите плодове и изказва благодарност на дървото; цветът му е бял.
Крайните точки на скàлата, черното и бялото, са рядко срещани; по-голямата част от хората се намират в сравнително тесния диапазон около средата. Вярна е чувашката поговорка, че лошият човек не може да живее добър живот. Малцина са представителите на крайностите – има съвсем малко изключително зли и дори още по-малко безкрайно добри хора. Не можем да се освободим от ограниченията по лош път; напротив – и средният, и дори добрият подход не са достатъчни. Върхът на себепознанието е духовната свобода, а свободен е само този, чиято душа е напуснала светското още преди той самият да е напуснал света.