Веднъж посетих една чужда страна и там хората ми предложиха вкусен чай, към който добавиха и мед. Или по-точно изкуствен мед… Никога не бях чувал за такъв и затова попитах какво е. Беше жълтеникав и течен, сладък и обнадеждаващ на вкус, но все пак се усещаше, че не е истински мед… После се оказа, че жълтите цветове на глухарчето се варят в гъст захарен сироп – от това става така жълтеникав и сладък. Като истинския, но не съвсем.

В душевен план евтиното пробуждане е изкуственият мед: обещава резултат, изглежда сладко, привлекателно и леснодостъпно, или поне така казват. Някои хора се рекламират, че което преди е отнемало цели еони, за да доведе до просветлението, те са го свели до осем секунди… Нека бъде всекиму според вярата му.

Стойностните неща си имат цена – разбира се, производителите на копия и евтини продукти също знаят това и понякога и дрънкулките струват много. Същото важи и за интелектуалните ценности: калпавите съвети за ширпотреба често са в пъти по-скъпи от някоя уникална идея. А и тя е по-малко търсена… Има пазар за боклуците; популярна е духовността, която става за таблоидите. Но евтиното просветление е просто подмяна, имитация, заместител.

Хераклит твърди: „Човешката душа е далечна страна, недостъпна и неразгадаема”. Да идеш в далечна страна, обаче е уморително. Не е достатъчно да прочетеш пътеводителя, не е достатъчно да събереш малко информация – нужно е истинско пътуване и преживяване. Обикновеният човек вижда света с обикновени очи, а кой ли е готов днес да прави жертви дори за собственото си духовно развитие?

И нека не бъркаме човешката душа с така модерното напоследък психологизиране. То е просто психически наркотик – привидно се случва нещо, но всъщност нищо не се случва. Нещо повече, то лесно може да доведе до емоционална парализа. Ровичкането в психиката, чопленето на раните на умствения аз не е идентично с духовното ниво, с духовното качество на човека. Нека не бъркаме психическия си аз с метафизичния си аз. Прекаленото психологизиране често е съчетано с емоционална инвалидност и с парализа в себепознанието, а ровичкането може да стане психологическа зависимост. Този вид промяна на вътрешното съзнание действа точно като психеделичните наркотици – човек си мисли, че се движи, а всъщност стои на едно място. Погрешният път не води наникъде, но отнема много време.

И все пак: водата тече надолу, а човекът се стреми нагоре… Древните мъдреци казват, че чрез изучаване на писанията, чрез правене на жертви, чрез даване, покаяния и пости човек трябва да се опитва да разбере най-висшата същина. Ако си в беда, две неща помагат: пост и молитва. А ако и двете не помогнат, тогава остава само едното: молитвата.

Тогава нима всичко зависи само от собствената ни решителност? С това бихме формулирали единствено апотеоза на човешките усилия и бихме оставили неясноти относно мистериозното функциониране на Вселената. Усилие, жертва, стремеж… това не са модерни термини и именно по тази причина си заслужава да се изпробват, ала това все още не е достатъчно. То е, което може да направи човек, а ако е упорит, може и да постигне духовните си цели. Обаче това става възможно поради два фактора: или така е било записано в книгата на съдбата и по този начин писаното се е сбъднало, или е получил благословия, която е способна да надмогне не само закърнялата човешка воля, но и самата съдба. Отдадената душа и всемогъщият Бог са непобедима двойка.

В този случай поговорката определено е вярна: Звездното небе е пределът! Евтините послания не ти помагат да постигнеш истински резултати. Знанието, аскетизмът, любовта те водят към един по-фин свят и реалност – от земите на недоверието към царството на любовта. Обратно към звездите.