Самсара – лабиринт или капан? За някои е едното, за други – другото. Разликата е, че от лабиринта със сигурност можеш да намериш изхода, но в капана почти сигурно ще се изгубиш. Може би самсара дори не е два вида, а което за начинаещия духовен пътешественик е още капан, за стремящия се вече е трамплин?

Пътуването из света (самсара-гаманам) не е туристическо пътешествие, а по-скоро поклоннически път през светското съществуване и можем да се замислим върху въпроса доколко е свободен човек, щом трябва да върви по определения от съдбата път? И свободата е досущ като самсара: един път е лабиринт, друг път е капан – понякога уж съществува, друг път дори не съществува. Когато имаш чувството, че нямаш никаква свобода и си се изгубил в лабиринта, това е истинска задънена улица. Колко странно, че понякога и напълно проходими улици се наричат задънени… Чиста заблуда е, когато дадено наименование и самото явление не се препокриват; когато всяка дума назовава нещо различно от онова, което означава; когато множеството от мнения е безкрайно и нито един от възгледите, основаващи се на аргументи, не е решаващ.

Но задънената улица не е само пътно-технически термин. Ти самият също може да бъдеш задънена улица. Когато си продал бижутата на майка си и си пропилял бащиното наследство, когато вече нищо не е останало от безбройните блага, жертвани за теб, нищо не носи плод. Когато нямаш наследник, на когото да служиш или който да продължи семейната кръвна линия, когато всичко свършва с теб – не може да си такъв егоист! Когато си станал лош човек, на когото вече не си заслужава да се има доверие… това е задънена улица.

Но нима съществува лош човек? Ако дълбаеш достатъчно надълбоко, няма лошо, само добро. Всички същества са добри в изначалното си състояние, защото източникът им също е добър. Поначало всеки път води отнякъде нанякъде, всеки път е проходим. Поначало всеки живот води отнякъде нанякъде. Но в своите светски роли човек все още може да е съмнителен, може да е слуга на сянката, може да е лош. Може да е задънена улица, в която не си струва да се изгубиш, защото каквото и да сториш, няма изход от нея.

Милост! – крещи лошият и се вкопчва в надеждата за пречистване. Въртящият се кръговрат (самсара-чакра) се отнася до повтарящите се цикли на прераждане на душата, чрез които благодарение на пречистването и духовната центробежна сила желаещите да бъдат освободени, биват изхвърлени от системата. Въпреки това човек трябва да извърви пътя на света (самсара-марга), който илюстрира потока на светското, но също така олицетворява и майчината утроба, родилния канал, през който въплътената душа идва на света. Така раждането означава не само посещение в долината на скръбта и падение за душата, но и шанс за въздигане, за намиране на дома. Нали знаеш: за едни е капан, за други лабиринт, за едни е проход, за други – задънена улица.

Ами ако не стоиш на входа на лабиринта, а пред отворените му врати? Радостта на света (самсара-мокша) излъчва увереността, че материалното съществуване може да бъде преодоляно, че е възможно да се излезе от цикъла на повтарящите се раждания и смърти. Който намери прохода, печели… Ако при изгрев-слънце правиш кръгови движения с ръце пред себе си, дланите ти описват два кръга, които се пресичат по средата пред гръдта ти. Тези два невидими кръга, които рисуваш във въздуха, са vesica piscis, а техните пресичащи се бадемовидни резени са Слънчевата порта. Едната от изрязаните арки символизира крайното, ограничено човешко съзнание, докато другата символизира космическото божествено съзнание за пълнотата. Пред дверите по средата стоиш ти, а отвъд Слънчевата порта се намира самата светлина. Това, което идва от източника, води към източника; ако следваш пътя на светлината, ще стигнеш до извора на светлината. Лабиринт вместо капан; проход вместо задънена улица; всеки път води нанякъде, всеки живот води към нещо. Ако поканата е жива, значи може да ѝ бъде отвърнато. Ако вече стоиш пред отворената Слънчева порта, значи можеш да влезнеш през нея.