На брега на езерото пристигнаха двама странници. Не си представяй езеро, простиращо се нейде в равнината, нито пък езерце, сгушило коритото си сред хълмовете. Не, това езеро се намира на един от върховете на света, заобиколено е от остри назъбени била, отражението му е тъмно, дълбината му е бездънна, обвито е в облаци, ще се изпотиш, докато се изкачиш до него. То е Вълшебното езеро, Високопланинската виждаща вода, която показва бъдещето на достойните за това, разкрива тайни, разказва съдби…
Двамата новодошли смирено спират малко по-далеч от водата на езерото и се озъртат. Разглеждат стръмните скали отсреща, тук-таме стаените бледи снежни петна. Поглеждайки зад себе си, виждат изминатия дотук път: безмълвни часове и дни, докато са се изкачвали нагоре, като са преодолявали разстоянието и височината. Половин живот, додето стигнат дотук. Хвърляйки поглед назад, всичко изглежда право, сякаш са следвали пътя на избраните. Той винаги е прав…
Облаци плават бързо в небето, търкалят се по скалите, валма мъгла прехвърлят билото, тук-таме проблясъци светлина озаряват всичко наоколо, а на места облаците скриват части от слънчевия пейзаж. Прекрасна гледка, навред се разстила покой. Тук са дадени всички външни условия за преживяване на вътрешен мир.
Две трети от повърхността на езерото са под сняг и лед, а по ръбовете на ледените плочи се отразява неземна синева – несравнима гледка. Тръгват наляво и заобикалят хълма, покрит с млада тревица, който като земен насип предпазва езерото от неоправомощените.
Той е висока гърбица; едно от разширенията ѝ се свежда към брега на водата, почти прилягайки до нея, друго пък се издига нагоре. Само отзад можеш да приближиш и всеки би помислил, че тази приятна могила предлага панорамна гледка към езерото. Върхът ѝ се надига в странна извивка, малко по-ниско има седловина, а оттам склонът на могилата плавно слиза към водата, по-стръмно от другата страна, от която са се изкачили.
Това е Драконът.
Единият от тях, по-възрастният, знае. Отиват по-надалече, откъдето се вижда хълмът. Той тихо казва:
– Тук няма мрак, ние вървим по небето, сред облаците. Но ти носиш своите сенки със себе си. Това място помага да надмогнеш сенките. Ела с мен…
Показва му Дракона: изтъняващата опашка, която той протяга към света, задната му част, откъдето можеш да го доближиш, заобления му гръб, после шията – онази вълна, която допреди малко приличаше просто на седло – и сетне протегнатата му към водата глава, оглеждаща синята вода; сега не бълва пламъци от ноздрите си – звярът е кротък.
По-младият е смаян, по-възрастният се покланя и бавно тръгва към седловината, разположена между гърбицата и издигащата се над водата част. Спътникът му го следва. Настаняват се мълчаливо върху скалите, стърчащи като люспи от зелената шия на Дракона. Преди да затворят очи, забелязват снежното петно отсреща: сякаш огромна птица свидетел се спуска над водата, извитата линия на топящия се сняг рисува нейните разперени за полет криле. Между тях са оформената глава и човката, от чийто връх се стича разтопен снежец. Той ли подхранва езерото?
Неподвижно съзерцание. Очите им са затворени; в такива мигове светът престава да е навън и се отваря навътре. Не помръдват, но вътрешно се борят. Противникът е Драконът.
Появяват се всички сенки, грешки и слабости от миналото. Нанесените рани, неразбирането, външните противници, вътрешните демони. Само миглите им трепват, когато противникът ги удря или когато те нападат Дракона. Меч, битка, рани и падения, борбата е почти загубена, но накрая острието пробива врата на дракона, животното ръмжи, те не са дошли дотук, за да умрат, кръвта му блика, челата им са в пот, звярът се гърчи, събират всичките си сили и се надигат, злото умира със сетно потрепване, капка от кръвта му обагря раменете им и вътрешният змей е победен…
Зеленият драконов хълм през цялото време кротко понася битката на своите посетители, въплъщавайки вечния вътрешен звяр. Хиляди са побеждавали, седнали на врата му, хиляди са забивали меча на съвестта си в гърлото му, хиляди са се прераждали в битката.
А езерото, Виждащата вода, започва да разказва. Досега само миналото проблясваше пред затворените очи на странниците; сега водата им показва бъдещето. Ярки, далечни картини, доверие, светлина, топлина – да, преминаване от съмненията към царството на любовта…
Очите им се отварят, готвят се за тръгване. Митичната битка е свършила; остава високата планина околовръст, воят на ветровете, небесната игра. Слънцето се стреми да пробие през слоевете облаци и накрая побеждава. Докато е на път да излезе изпод един воал, в непосредствена близост облаците се подреждат във формата на лице. Ето защо планинските отшелници са виждали Божия образ във всички проявления на природата.
Ако не познаваш неподвижния Дракон, виждаш само хълмовете; ако не познаваш тайната на езерото, гледаш само водата. Гледаш, обаче не виждаш.