Срещата

Суфите са носели вълнена роба в знак на отвръщането си от света; названието им също идва от арабската дума суф, която означава „вълна”. Аз самият се срещнах с един майстор на плъстени калпаци за дервиши.

Очукана порта, олющена боя, на двора няма никой, но без да спрем, се изкачваме по тясното стълбище към горния етаж. Никъде никой. Вдясно е работилницата – голям тезгях, чували, знойна лятна жега, плъстена манифактура. Няколко обикновени мебели – маса, около нея столове; сядаме.

След известно време в тихо очакване влиза домакинът – суфи с мазна кожа, майсторът на калпаци. Представянето е излишно, никой няма да запомни името на другия, но и не е необходимо, тъй като разговорът не започва на светско ниво, а излъчва нещо от безвремието.

– Външната промяна е хубаво нещо, с нея започва вътрешната промяна… – казва той и това не може да се оспори; понякога смяната на мястото, прекрояването на условията задвижва и вътрешната промяна, отклоняваме се от житейския коловоз. – Когато водата спре да се движи, тя се заблатява и се превръща в тиня; но ако тече, продължавайки все нататък, достига нови и нови места, вижда красиви пейзажи, събира в себе си какво ли не. И става все по- и по-широка…

Ето такава е образната реч на суфите – обучението започна. Уж говори за водата, но има предвид човешкия живот. Сякаш е обикновен ежедневен разговор, но не, съвсем друго е.

– Да, аз съм майстор на плъстени калпаци – с тези думи повдига един по-обикновен млечнокафеникав калпак и сладко го целува. – Целуваме всичко, което имаме.

Вълната е специален материал. Суфите носят вълна; тя те топли, но те и защитава. През вълнената роба не може да се промъкне змия или скорпион.

– За обработката на вълната имаме нужда от три неща: топлина – той показва наоколо си с широка усмивка, – вода и сапун. Това ни е нужно, за да направим от вълната плъст. И понеже обработката на вълната олицетворява душата, топлината е текето, манастирът; водата е чистотата, а сапунът е човешкият размисъл.

– Ами другият калпак? – попитах неволно. Чувствах, че тъмносивата огромна, разклонена шапка е култов предмет, различен от тези за носене в ежедневието.

– Онзи ли?! Това е Шамс! – Повдига и целува и този калпак. Няма странични приказки. Не казва, че това е като калпака на Шамс, не казва, че е калпакът на Шамс, не – директно казва, че това е Шамс. Ето един от основните примери на суфи мистицизма – поразителен израз на единството на нещата: макар да посочва характерен материален обект, все пак назовава нещо съвсем различно. И дори не Шамс – починалия преди осемстотин години и точно затова мистериозен вечно жив учител – ами самия архетип на учителя, чието въплъщение е бил също и Шамс.

– Всеки си има свой Шамс. Отвън учител, отвътре Шамс… Всеки си има своя учител. А калпакът е на масата, за да извадиш на масата вътрешната мисъл, която тачиш в себе си за своя учител!

Поразително учение! Привидно можеш да кажеш нещо, но всъщност няма какво да възразиш.

– Всеки си има своя Шамс… Руми е полудял заради напускането на Шамс. Раздялата го измъчила толкова много, че той станал още по-близък с обожавания си учител, отъждествявайки се с него. Късните си стихове дори е публикувал под името Шамс и е вярвал, че живеещата в него Луна и живеещото в Шамс Слънце са се срещнали. Руми е затворил завинаги своя обожаван учител в сърцето си. Къде тогава е бил Шамс? Навън? Може би в Сирийската пустиня? Или на седмото небе? Ала в духа си той със сигурност живее в сърцето на Руми. Себеотдаването, самозабравата са възможни в любовта…