Всички се досещаме какво е свято, дори и невинаги да успяваме да го изразим. Безспорно, понятията се смесват: духовно, свещено, трансцендентно, свято, сакрално… Може би не си заслужава да тълкуваме всеки термин етимологично, стига да чувстваме за какво мислим. Можем да различим три основни нива: нещата, намиращи се в обхвата на материята, ала най-близо до нейните предели, се наричат духовни; тези, които служат за свещени цели, са сакрални и накрая свети са тези, които са напълно извън светските стандарти, макар да могат да бъдат изпитани в света.
Но какво е светско? Разбираме, че светско е това, което е мирско, материално, относително по природа, а също и обикновено, дори профанно, скверно, грубо, вулгарно, непосветено. Интересно е, че светското не съществува само по себе си, а в позицията си спрямо святото. Фен е всичко, което попада в кръга на светостта, а профен е онова, което е извън този кръг, тоест не е свято, не е религиозно и следователно е непосветено.
Сравняват святото и несвятото едно с друго, едното се измерва спрямо другото. Да си зададем въпроса: може ли святото да съществува без несвятото и може ли да има несвято без святост? Както омразата се разглежда като състояние на липса на любов, може би и несвятото е просто непълна святост? Може би си струва да се прави разлика между святото и светското не само по произхода им, но и по тяхната природа и предназначение. Святото служи за целите на светостта, докато светското служи за целите на несвятото.
И все пак двете явления се придружават като светлината и сянката. В златните култури на архаичния светоглед светското се е смалявало пред живата пулсация на свещената святост на всемира. Времената обаче се променят и въпреки че общественото мнение се опира на историята на човешкото развитие, други я виждат като история на упадъка. Едно нещо изглежда сигурно – че бавно сме се изплъзнали от повсеместната валидност на светостта в сферата на светското.
Вместо визията за целостта, присъща на архаичната парадигма, за първи път се е появила образната реч, митът, който, вграден в разказ, се опитвал да представи случващото се във Вселената и призванието на човека. Митът може и да не е давал точни данни, но е предавал правилното знание: че добродетелта се бори със сянката, ала накрая винаги побеждава, и че човек трябва да служи на светлината. В онези времена за светското не е имало място, обаче когато религиозният светоглед е заел доминиращата роля, се е появила полярността добро – лошо, а после и изопачената концепция за престъпление и проклятие. Вярно е, че те все още са отразявали светостта, но по-скоро по заплашителен, отколкото по насърчителен начин.
Когато природонаучната парадигма започна да измества религиозния светоглед със своя фундаментализъм, светостта започна бавно да отмира. Ето защо Ницше е казал, че Бог е мъртъв… – само че забравят и да довършат цитата: ние го убихме.
Светът обаче продължава да се променя и хората все повече усещат липсата на святост. Не митичното минало или заслепеният фанатизъм им липсва, а благородният начин на разпознаване на светостта. Човек, мироздание, Бог – присъствието на универсалната святост трябва да бъде открито във всички елементи на всемира.
В началото визията на човека е била еднополюсна: съществувало е само святото. По-късно в разкъсаността си Вселената се разцепва на две – на свято и светско. Разцеплението сякаш е искало да зарине под себе си светостта, за да остане само профанното. Но духовната промяна на епохата обръща тенденцията, светостта, изглежда, отново побеждава. Съживяващата се святост сега е удвоена: Вселената е свята по самата си природа и образът ѝ се отразява в съзнанието на човека, заобиколен от аура на святост. Така вместо светско или дори вместо свято и светско остава: Свято и Свято…