Тичал ли си някога сам? А тичал ли си в компанията на някого? Можеш ли да си припомниш едното и другото преживяване? Когато си сам, идва момент, в който се замисляш за какво ли въобще си тръгнал, по-лесно би било да се върнеш. Но когато тичаш до някого, такова нещо не ти и минава през ум. И не става дума за някакво организирано състезание; достатъчно е едно съвместно упражнение и колкото и да го криеш, състезателният дух веднага се надига у теб. Постигаш по-добър резултат, по-малко се уморяваш и дори не поставяш под въпрос смисъла на съвместното бягане, нито пък искаш да се връщаш обратно.
Състезанието от хилядолетия насам разпалва хората. Състезаваш се със съперника си, с противника си, с времето, с милиони други параметри и естествено, със себе си.
Един от добрите ресурси за постигане на резултат в напрегната ситуация е състезанието, позитивният стрес или можем още да го наречем продуктивният тонус. Това може да е благородна надпревара, но може да доведе и до безмилостно изместване. Слоганът Citius, altius, fortius!, тоест По-бързо, по-нависоко, по-силно!, не само насърчава участието, но ни въвлича и в магията на числата: секунди, метри, мечтани рекорди, медали, точки… част от същата омая е пазарната конкуренция, стратегиите за развитие, прогнозите за космически пътувания до Луната и Марс, магическото заклинание „БВП на глава от населението”, заблудите на дигиталната технология или фиктивните виртуални енергийни системи, които вече са узрели за промяна.
Растенията също се състезават. Мислиш ги за миролюбиви, но и те се опитват да се изтласкат едно друго. Съвместното им съжителство е просто принуда и ако някое получава повече вода или слънчева светлина, околните се обръщат срещу него. Буренът е по-бърз от разсада; разбира се, че и растенията, и животните се състезават. Едно живо същество служи за храна на друго – това също е безмилостно състезание.
Почти естествено е и хората да се състезават. Сякаш в древността са могли да избират между сътрудничество и конкуренция и изглежда, са гласували за конкуренцията. Разбира се, сътрудничеството също се проявява, но скоро надпреварата започва да го надбягва…
В света на материята съревнованието изглежда естествен модел на поведение, но каква е ситуацията в света на духовността? Дали е възможно той да не действа по законите на материята…?
Мъдреците спорят кой е прав – това е състезание. Религиозните хора спорят чий бог е по-силен – и това е състезание. Религиите или идеологиите се състезават кой има повече последователи и по-голямо влияние – състезание, и то какво! Може би дори начинаещите мистици попадат в този капан и спорят кой от тях вече е станал Буда или кой е постигнал по-високи прозрения… Разбира се, който наистина е постигнал нещо, не спори, а се съгласява; той не се състезава, а се радва за другите.
Сериозна грешка би било духовният човек да практикува, изкушаван от състезателен дух. Разбира се, всеки копнее за обратна връзка, духовни преживявания и осъзнавания, но автентичното следване не е лов на преживявания. Ако има обратна връзка – добре; ако няма – това не омаловажава валидността на истината; процесът и тогава трябва да се следва. Процес, който обещава лесно и бързо просветление, заслужава уважение само отдалеч. Но където благородните идеали са съчетани с чисти намерения и с жертвоготовна практика, там си струва търсенето да се задълбочава.
Вярно е, че мистичното преживяване може да се случи и без жертва, но само при избраните. Освен това не е сигурно, че дори при принасянето на жертва ще ни се даде истинско божествено преживяване. Подобни чувства и преживявания вълнуват искрените изследователи и практикуващи, но истинските резултати се разграничават от самозаблудата.
Съревнованието в човешките взаимоотношения има за цел да утвърди егото. От гледна точка на развитието това е голяма и дълга загуба на време, но осъзнаването и преодоляването ѝ е задълбочено постижение. Така че най-големият съперник не е отвън, а отвътре; с него трябва не просто да се състезаваш, ами да го победиш.