Обучение по медитация. Задачата на събралите се е да разсъждават върху три изречения, написани на листове хартия, които са следните: 1. Всичко е лъжа, дори и истината е лъжа; 2. Нагласата е истина сама по себе си и 3. Обичам те!

Първото твърдение е изключително разрушително. Ако то е вярно – тоест ако всичко действително е лъжа – тогава това противоречи само на себе си; ако пък не е вярно – тоест има нещо, което не е лъжа – тогава твърдението пак си противоречи, защото в такъв случай то не е вярно.

Но ти, глупецо, разсъждавай върху това, вместо да скъсаш листа и да го стъпчеш, за да изразиш протеста си срещу дискредитиращата кампания на примитивния парадокс. Да не говорим колко съмнително, позорно и разрушително е поставянето под съмнение на самата истина. Непочтено е спрямо истината, но също и спрямо теб, както и спрямо този, който го е измислил.

Напразно второто твърдение изглежда вярно; въз основа на първото твърдение знаем, че всичко е лъжа, така че нагласата също е лъжа и самото изречение е лъжа, тоест нагласата не е истина – а и бездруго самото твърдение звучи толкова неубедително, че дори не си заслужава да се занимаваме с него. Третото изречение пък е така сладникаво, че мухите се залепват на листа, на който е написано.

Междувременно в сутрешната ходеща медитация човек трябва в продължение на часове да върви в кръг обратно на часовниковата стрелка, разсъждавайки върху горните три твърдения.

Нека се отбележи, че посоката е обратна! Слънцето изгрява на изток и се движи на запад – това е благословената посока; затова и часовниковата стрелка се движи в посоката, в която се движи. В Далечния изток знаят, че посоката, в която върви Слънцето, е благословената; това е пътят на живота, на съзнанието, на възхода – пътят на боговете. Обратната посока е пътят на сянката, на гниенето, на потъването, на смъртта – пътят на демоните.

Какво всъщност се случва? Разсъждаваш върху първата теорема: няма истина – нали? И тръгваш по пътя на мрака и безсъзнателността. По този начин, разбира се, едва ли ще намериш сигурните опорни точки и трябва да основаваш мирогледа си не на мотото cogito ergo sum – „мисля, следователно съществувам”, а върху идеята dubito ergo sum – тоест „съмнявам се, следователно съществувам”. Сякаш човечеството през последните триста години е вървяло срещу движението на Слънцето и е установило „истината” на съмнението.

Докато се въртиш и въртиш, все повече се разрушават всичките ти здрави убеждения, съмнението нараства и в същото време кимаш: Да, да, съмнението! Колко е вярно, наистина няма истина! Ако продължаваш така, рано или късно ще стигнеш до пълен срив и дори днес това да ти се вижда смешно, усмивката скоро ще замръзне на устните ти…

Тогава вече леко налудничавият ти поглед се насочва към второто твърдение: нагласата! Не е ли странно, че макар първото твърдение да разклаща всички истини, второто все пак важи за теб? Нагласата да обикаляш като послушна овца по кръговете на разпадането, да приемаш съмнението, без да се замисляш, и да избираш конформизма за свой мироглед, вместо да се съмняваш в правилността на това хитро твърдение и показвайки единственото уместно отношение, да скъсаш мотото или поне да смениш посоката и да тръгнеш срещу останалите блеещи овце – е, да, тази нагласа да се съгласяваш, е истина. Истина не за разбирането, не за езотеричното познание, още по-малко пък за окултните умения – не, единствено за твоята овча природа.

И най-накрая получаваш смъртоносния удар: Обичам те! Кой обича и кого? Теб ли те обича този, който ти подхвърля тези безумни неща? Ти ли обичаш съмнението и несигурността? И защо не се съмняваш в „истината” на любовта? Пълен хаос… Бъди последователен, свали булото от привлекателните, но фалшиви главоблъсканици, съмнявай се в съмнението и се посвети на истината вместо на водовъртежа на лудостта.