Помръкване

Промените често протичат незабелязано. Посред лято надали би ти минало през ума, че тъмнината съкращава деня минута по минута, докато внезапно не забележиш, че мракът сякаш е надделял над светлината. Времето като че намалява капка по капка, светлината като че отслабва малко по малко – това изглежда като загуба. Загуба на пръв поглед незабележима – само минута – ала намаляването постепенно побеждава.

Тъмните сили го виждат иначе, за тях лятото е повратната точка и оттогава насетне те лелеят надежди за своята победа. Накрая през зимата празнуват: Победихме! – провикват се, когато дните стават съвсем къси и Слънцето слиза до най-ниската си точка. Тъмнината настъпва крадешком, първоначално дори не забелязваш, че Слънцето мързеливо закъснява да стане с една минута и избързва да си легне с една минута. Светският мрак взема надмощие над светата светлина; за половин година светлината губи до пет чàса в битката с тъмнината.

Представи си пред себе си земното кълбо: едната му половина е осветена, другата – в сянка. Виж как тъмнината и светлината се редуват по крива синусоида, все едно тъмен плащ, наметало от черно гладко кадифе покрива едната половина на глобуса, оставяйки другата свободна.

Емпиричното и митичното летоброене не съвпадат. Според първото годината се състои от 365 дни, понякога с един високосен, а според второто – от 360 дни. От светското време очакваме точност, ала в природата нещата винаги са пластични, затова не е чудно, че понякога атомните часовници трябва да се сверяват спрямо реално изтеклото време. Така вместо желаната точност остава една относителна неточност. Обратно, при митичното времеброене неточността би била допустима, обаче там всичко все пак е винаги на мястото си: годината има 360 дни, денят е дълъг 12 чàса, също както и нощта. И въпреки че светлината и сянката са постоянно в двубой, в състезание, в изхода от битката все пак няма съмнение.

Кое е по-силно – тъмнината или светлината? Тъмнината не е в състояние да покрие светлината, но липсата на светлина поражда тъмнина… Тъмнината е зависима от светлината, докато светлината никога не зависи от тъмнината. Затова мъдреците не хранят надежди светлината да победи; те знаят, че тя вече е спечелила битката.

Във всеки случай, уви, изглежда, че тъмнината поглъща светлината. Действителното нарастване на мрака е много по-тревожно от перспективата за символичната победа на светлината. С разума си човек знае, че после ще дойде светлината, мъдреците са казали, че тя вече е победила. И все пак, докато властват сянката и тъмнината, трудно се вярва в победата на светлината. Човекът е безсилен, той не може да вдигне слънчевия диск по-нависоко, не е в състояние да удължи дните, нито пък може да съкрати нощите. Напразни са всички хитри похвати; човекът е уязвим и тъмнината го подчинява.

Сега светлината отслабва… Южната еклиптика, когато Слънцето тръгва на юг от точката на лятното слънцестоене, е период на намаляване на светлината. „Пътят на предците” наричат тази линия, която води към тъмнината, към дима, към новолунието и към долния свят. И при все че упадъкът е постепенен и бавен, изглежда невъзможно да бъде спрян. Не е бърз като стремителното трополене на каруца надолу по баир, а последователна, закономерна загуба. Все по-малко и по-малко остава. Този упадък на времето и на светлината е толкова сериозен, че Слънцето, достигнало своя надир, се озовава в точка на покой, дори в мъртва точка, и сякаш потъва в тъмнината. Светлината е мъртва биха били думи също толкова тежки, колкото казаното от Ницше: Бог е мъртъв… – изречение, чието начало е всеизвестно, ала краят му – не чак толкова: и ние го убихме.

Колко тъжно би било, ако трябва да кажем: „светлината е мъртва – и ние я убихме”… По-фатално от това би било само ако Слънцето залезе и на вътрешния хоризонт на нашето съзнание, ако светлината умре и там… Това би било окончателното помръкване.