Надир

Тъмнината винаги се възприема като заплашителна. Слепотата е отсъствие на зрение, духовната тъмнина е отсъствие на знание, помрачаването на съзнанието е обратното на просветлението, макар сянката да съществува само когато има светлина…

Намаляващата светлина достига най-ниската си точка – надира – и пребивава известно време там. Сигурно мислиш, че надирът е просто един обозначен миг, само че той трае три дни, като търкулването в него, престоят в него и оттласкването от него протичат все в тъмнина. Надирът господства над деня преди него и също над деня след него; ала властта му се простира само на една ръка разстояние – не стига нито по-далеч назад, нито пък напред във времето има истинска власт.

И все пак сега всичко се свива в себе си, притихва, обвива се в мрак и студ. Слънцето се търкулва в дъното на слънчевия наклон и там си дава почивка. Надирът е точката на най-голямо отстояние от зенита, най-дълбоко разположената точка, крайният предел на отдалечаването от пълнотата на светлината; тоест максималното отдалечаване от пълнотата, липсата на пълнота, но бихме могли да кажем също и пълнотата на липсата. Само че времето на светлината не изтича, а се задава, понеже надирът е и точка на покой – положение, от което можем да се оттласнем. Ето защо този краен предел на отдалечаването е същевременно и отправната точка за връщането обратно; човек узнава кой е пътят нагоре едва когато е долу, в най-ниското.

Надирът е крайност, но не е край. Надирът е необходимият за отдих противоположен полюс на зенита. Какво се подготвя в тъмнината? Мъгли и още по-голямо затъмнение? Сенки и дим? Окончателна гибел, унищожение, последно припламване? Безкрайна пропаст ли се пръква от родилните мъки в мрака? Знаеш добре, че не е така. Времето на мрака отминава, тъмнината среща ориста си и от въглените, тлеещи под пепелта, отново лумва пламък. Не, не вярвай, че светлината се ражда от тъмнината. Макар отрицанието да е винаги по-популярно от утвърждението, все пак не тъмнината е източникът на светлината.

Ненапразно Слънцето стига най-далеч от пълнотата на светлината от средата на лятото чак до най-мрачните и най-тъмни зимни дни; точно от тази най-отдалечена, най-тъмна точка то тръгва триумфално по обратния си път. Най-далечното отклонение от пълнотата на светлината става отправна точка на завръщането. „Прочее началото на завръщането е там, където е най-голямата липса, а краят му е в най-голямата пълнота”, твърди Прокъл и ние сме склонни да приемем с доверие неговото твърдение. Надяваме се въпреки тъмнината.

Тривиален, но все пак заслужаващ да се спомене е примерът на свещта. В своето първоначално състояние, в което се ражда като всемогъщо предопределение, свещта е бяла, хладна, восъчна, безжизнена. Но тя крие в себе си не само фитила, който като пътеводна нишка съставлява скритото ѝ съкровище. Много повече се крие в свещта. В нейното вещество присъства обещанието за светлина. Восъкът превъзмогва себе си, вследствие на своята саможертва преминава от твърдо състояние в течно и ражда многократно по-високата си октава – светлината. От неодушевената материя излиза светлина, от пръстта – огън. Всичко онова, което е била свещта, се унищожава, преминава в друго качество – и телом, и духом. Материята става светлина, а духът, обещанието за светлина, става истина, става самата светлина. Алхимия? Квантов скок? Транссубстанциална метаморфоза? Или пример за теб самия – да се превърнеш цял в светлина?!

Плашеща перспектива или единствено свято призвание… Какво остава от свещта? Просто парченце овъглен фитил, може би една-две капки застинал восък. Като бисерните реликви, които остават след кремацията на будистките лами, или като кръстната кост, която не се разпада.

Какво остава след изгорялата свещ? Тъмнината може и да се завръща, но вече с раздрани одежди и с разбити сили. Тя никога повече няма да е могъща както преди. Обещанието за светлина остава дори в мрака. Надир за три дни – зенит за вечността.

*Аристотел