Есен. Червеникави листа, жълти петна, тъмнозелен фон, тихо време. Живописен е склонът на хълма на оттатъшния бряг на реката – излъчва не див безпорядък, а несмущаван ред. Реката се разширява, заливът докосва пясъчната ивица, а по-нататък, отвъд големите камъни, водата се плиска и кипи, гласът ѝ се носи надалеч. Избирам един от големите камъни, на който да приседна, и внезапно виждам листо. Водното огледало е съвсем гладко, само тук-таме по повърхността подскача някоя водомерка; и все пак всичко е в движение. Водата тече към прага невидимо, незабележимо. Листото се раздвижва. Не, то е на път отдавна, още откак е паднало, само че аз забелязвам движението му едва сега. То е видимо, ето – плува по повърхността на водата, а невидимото течение го носи. Като съдбата. Недоловима, но неумолима. Бавният път на листото го носи към предопределената му орис. Няма дъжд, който с падащите си по водата капки да го отклони от нея, нито вятър, за да го завърти в обратна посока; няма камък, който да пренасочи течението към брега, ни клон, за който да се закачи; няма човек, който да се намеси. Може би и ангелите гледат нанякъде другаде в момента.
И невидимата притегателна сила уверено носи листото. Мигът би могъл да е и поетичен, ако не бе тъй фатално трагичен, ако не олицетворяваше двойната преходност. Окапалото листо се носи през водния праг към дълбокото… и изчезва.
Навремето Буда пуснал сламка в течащата вода с думите, че ако тя заплува нагоре срещу течението, той несъмнено ще постигне просветление. Сламката поела нагоре и Буда постигнал просветление.
Хората, които живеят край река, знаят, че непосредствено покрай брега водата тече не като в средата на руслото – движи се по-бавно, а понякога дори наобратно. „Физиката може да обясни това, има наука за водните течения” – ще каже невярващият човек. Физика да, но и капка вълшебство – ще кажеш ти. Буда не е практикувал науката за водните течения. Дали легендата е вярна, няма значение. Аз ще кажа: чисто вълшебство…
Тогава забелязвам второто листо: то не се носи по течението, а идва откъм заливчето и се движи още по-бавно от първото листо. Нима съдбата му е друга? Не речният праг, не пропадането в дълбокото, нито двойната преходност? Листото сякаш се плъзга под повърхността на водата, движи се незримо, а самата повърхност не трепва. Светлосенките, които хвърлят стърчащите от водата камъни по повърхността ѝ, поглъщат листното петно и то се появява отново едва по-нататък на тъмния фон. Ту привидно изчезва, ту пак се вижда. Затварям очи, не искам да гледам пътя му. Не е възможно и неговият край да е същият… ала невидимото течение подхваща листото, понася го със себе си между големите камъни препятствия. Пътят може и да е друг, но ще приключи по същия начин…
Вслушвам се дълбоко. Водата ромоли, камъните мълчат, облачната маса в небето не помръдва.
Който познава Истината, навсякъде и по всяко време може да напусне тялото си – времето и мястото са без значение. Досущ като падане на сухо листо от дървото. Дали листото ще падне в свещена река, на свято поклонническо място и в благословен момент или на нечисто място и в прокълнат миг, това не носи на дървото ни благослов, ни прокоба. Онзи, който знае Истината, не е обвързан с условностите, касаещи напускането на тялото – тоест в какъв момент и на какво място ще изостави тленната си обвивка от прах и смет. Защото освобождение е не напускането на тялото, а превъзмогването на невежеството. (Шанкара: Вивека Чудамани, 556 – 560)
Бих бил камък, бих бил река, бих бил небесен свод, бих бил вода. Бих бил свято място или дърво, което рони листата си, бих бил вихрушка, бих бил водовъртеж, бих бил наблюдател на брега, бих бил каквото и да било на драго сърце… Но не бих бил листо – нито като едното, нито като другото – плаващо по водата и носещо се към тление…