Чия обич е по-голяма?

От хиляда години умувам над въпроса чия обич е по-голяма – бащината или синовната? Въртях, суках, обръщах го от едната страна, пък от другата, гледах го отпред назад и отзад напред, но не намирах задоволителен отговор. Питах млади и стари, бащи и синове, жени и моми, умници и глупаци, мъдреци и наивници, питах всекиго, питах и себе си. Един каза: „бащината”, друг – „синовната”, трети – „нито едната”, четвърти – „и двете”. Казваха и че въпросът ми е неправилен; казваха и че само Бог може да каже. Тогава запитах Бог.

Детето не може да не обича. В сравнение с бащата синът не може да не го обича, няма алтернатива. Като невръстен пришълец човек все още е близо до душата си, а езикът на душата е любовта, природата на душата е възхищението, призванието на душата е щастието.

Бащата може и да не обича, но сина си не може да не обича. Ако го прави, нарушава законите на Вселената. Бащата продължава да живее в сина си, пък всеки обича себе си. Ако бащата види себе си в своя син, до някое време може и да воюва срещу него, ала накрая все пак ще се помирят. Човек се помирява със самия себе си. Той не може да е лъв, който разкъсва малкото си; по-скоро ще е орел, който носи непохватното си орле на крилете си.

В малкия свят на детето живеят малко хора, затова и цялата му обич се насочва само към няколко души, и то няма други изразни средства освен обичта. После, с времето, тимусната жлеза се свива, детето пораства и се научава и да мрази. Успоредно с израстването му се свива и жлезата зад гръдната кост и нещо се вкаменява в сърцето му. При порасналия човек светът вече е по-голям, населен с повече хора и неговият емоционален инструментариум вече е по-нюансиран, макар че ако говорим за зрял характер, у него има надежда да се е увеличила и способността да обича, стига да не живее в пълен емоционален дефицит.

Любовта има една специфична характеристика: по-малкото контролира по-голямото. Това става възможно поради тази едничка специална наклонност, която се нарича любов. Когато малкото момченце хване баща си за пръста и го дръпне със себе си, бащата тръгва с него. Бащата, естествено, е по-силен, в сравнение с него силата на момченцето е нищожна, ала бащата е победен от силата на нежността. Нежност и обич има там, където по-малкият води по-големия.

Отдадеността към учителя е толкова силна, че изцяло го обвързва; господарят става слуга на своя слуга заради неговата обич. А и нима може тя да не бъде отразена, щом ученикът е готов да жертва и живота си за своя учител? Сърцето на учителя по естествен начин се привързва към неговия ученик. Колко чудна е силата на нежността и обичта!… Това не е физическа сила, а въздействието на най-фината власт. (Свами Б. Р. Шридхар: Следвай ангелите)

Онези, които вървят по духовния път, са съветвани най-напред да станат учени люде, а сетне да станат като децата! Философията е умението да се удивяваш. Използвайки ума си, трябва да анализираш проблематиката на съществуването, ала накрая да зарежеш целия куп проблеми и с детска невинност да практикуваш най-голямата мистерия – божествената духовна обич. Защото истинската мъдрост е не друго, а практическата способност да обичаш. Затова Исус казва: Пуснете децата да дойдат при мен… Невинната детска обич може понякога да е необходима и на Божия син, за да изпълни своето синовно призвание – да обича на практика. Защото синът няма избор, не може да не обича. И все пак бащината обич е по-далновидна, по-отговорна, по-грижовна.

Благодетелите по правило са по-топло разположени към онези, които покровителстват, отколкото покровителстваните към своите благодетели. (Аристотел: Никомахова етика 1167.b)