На слепия по рождение е трудно да обясниш какво представлява белият цвят. Точно такава невъзможна задача е и да докажеш съществуването на Бога; макар че също толкова трудно е да се докаже и че Той не съществува. Още по-точно казано, доводите „за” и „против” изглеждат валидни тогава, когато човек ги приема с доверие и те се вписват в мирогледа му.

Все пак теолозите са правили опити да докажат съществуването на Бога, формулирайки аргументи за него. Един такъв аргумент е телеологичният, изведен от концепцията за цел (телос – „цел”, логос – „учение”): според него преднамереният ред в природата позволява да се направи изводът, че съществува изначално върховно същество, отговорно за този ред, както и крайна, всеобхватна негова цел. Друг такъв аргумент е космологичният – от съществуването на самата Вселена се прави извод за съществуването на Бога: всичко, което е определено или случайно, може да бъде обяснено с някаква причина, която също има своя предопределяща причина, и така нататък; но за да може тази причинно-следствена верига изобщо да работи, в края ѝ трябва да има една безусловна, абсолютна, самостойна причина – според думите на Аристотел и свети Тома Аквински.

Накрая има и онтологичен аргумент за съществуването на Бога, според който можем да мислим за Него като за наистина съвършено и необходимо същество, а щом нещо е съвършено и необходимо, то неминуемо съществува, следователно и Бог съществува. Този поетично вдъхновен довод за съществуването на Бога е формулиран от монаха и църковен учител Анселм Кентърбърийски (1032? – 1109).

Анселм: „Прослогион” – парадоксът на аргумента за съществуването на Бог

1. Бог: нещо, по-велико от което не можем да си представим; 2. Онова нещо, по-велико от което не можем да си представим, съществува в човешкото съзнание; 3. Всичко, което съществува в човешкото съзнание, съществува или само там, или и в реалността; 4. Онова нещо, по-велико от което не можем да си представим, съществува или само в човешкото съзнание, или и в реалността. Нека допуснем, че 5. Онова нещо, по-велико от което не можем да си представим, съществува само в човешкото съзнание. Но със сигурност 6. Можем да мислим само за нещо, което съществува в действителност; 7. Всичко, което съществува в действителност, е по-голямо от онова, което съществува само в човешкото съзнание. Извод: Теза номер 6 и теза номер 7 са верни, следователно хипотеза номер 5 не е вярна.

Иначе казано: ние имаме идеята за най-съвършеното същество, значи това същество и съществува, защото иначе не би било най-съвършено, тъй като и най-жалкото съществуващо нещо е по-съвършено от несъществуващото. Следователно идеята за най-съвършеното същество носи със себе си и съответстващата ѝ реалност. Тъй като в нас живее идеята за най-съвършено същество, най-съвършеното същество трябва и да съществува. Deus cogitatur, ergo est – „Можем да мислим за Бог, следователно Той съществува”…

Макар още съвременниците на Анселм Кентърбърийски да са оспорвали тези разсъжденията, а днес те да са смятани по-скоро за инструмент в задълбочаването на едно прието на вяра предположение, едва ли може да се оспори поетичността на неговата мисъл. Освен това свети Бонавентура, Дънс Скот, Декарт и Лайбниц също са приемали доказателствената сила на аргумента, формулиран от Анселм. Други обаче смятат целия този ред на мисли за естетически неиздържана софистика, плод на инфантилна аргументация. Смисленият въпрос всъщност е дали има нужда от обяснения, когато вярата е вътрешно пътуване, пробуждане за една по-висша реалност. Нека приемем това преживяване за origo – начало, отправна точка, върху която да се стремим да изграждаме мирогледа си. Пък за останалото ще видим…

Ако кажем, че религията е не друго, а срещата на божествената Красота и божествената Любов в човешкото сърце, тогава сме успели да намерим кристално ясна дефиниция, неограничена от времена, национални принадлежности, идеологии или религиозни вероизповедания, която е вярна навсякъде по света, във всяка духовна традиция и културна среда. Нещо повече, тя е вярна и във всяка точка на всемира.