Седя в тъмната стая, тоест не съвсем тъмна, няколко свещи разделят пространството – кръга на светлината от света на мрака. Има я голямата тъмнина, има го и малкия кръг светлина, край който голямата тъмнина все пак се смалява. Интересно кое от двете е по-силно?

Упражнението е просто: часове по-рано някой е запалил от една голяма свещ светлинна щафета от тънички свещици: светлината трябва да се запази, да се предаде нататък, пламъкът да се запали от предишната свещ, да се съхрани и да се подсигури предаването ѝ. Ние, пазителите на светлината, се сменяме един с друг, но светлината е неизменна. Свещицата на онзи, който беше преди мен, все още гори; вярно, вече е топящ се остатък, но още блести. Смело запалвам от пламъка ѝ и своята свещ; сега светят и двете и тези светлинки – светлинките на двете събрани заедно свещи – вече не са светлинки, а светлина. По-малката догаря, намалява, светликът ѝ отслабва, восъчното тяло се свива, пламъкът също, сетне припламва за последен път, вдига се пушек и светлинката неизбежно помръква. Станах свидетел на истинска метаморфоза: восъкът с неизвестен произход не само смени твърдото си агрегатно състояние, както водата се превръща в пàра, но премина и в друго качество – грубата материя стана чиста енергия, свещта изцяло се превърна в светлина.

Останала е светлината на другата свещ, гирляндата от светлинки е безсмъртна. А кога трябва да се запазва светлината? По подразбиране – в тъмнината. Ако властва тъмнината, тогава всъщност светлината ни пази. Сега положението сякаш е наобратно: като че аз пазя светлината, въпреки че в действителност тя си играе с мен.

Играе си, защото пламъкът на свещта ту лумва, ту се свива, ту избледнява до синьо, ту грейва в златно. Друг път нагарът прави кукичка на фитила и когато тя падне, пламъкът блясва. Или пък в началото свети, без да трепти, а после започва да се вее и танцува, сякаш ще се откъсне от източника си, фитила.

Отделните свещи лежат на купчинка в малка кошница, оттам взех и моята. Това са калибрирани свещи – дълги по една педя, съвсем тънички и горят по половин час. Човек си мисли, че посред нощ времето върви бавно, ала то всъщност лети. Бавно гори свещта, бързо гори времето. Възможно ли е свещта да изгаря времето около себе си?

Ту сякаш гори по-бързо, ето че е намаляла с цели два пръста, ту свиването ѝ се забавя и докато я съзерцавам, проумявам, че гледам не свещта, а самата светлина. От обекта съм стигнал до идеята. Така светликът става съвсем друг, разкрива повече от себе си, по-топъл е и е цèнен, сякаш чисто злато се лее от пламъка. Внезапно образът на свещта се раздвоява; вече горят два пламъка, две свещи стоят забити в пясъка. Раздвоеният образ бързо се превръща в единичен и все пак пламъкът на свещта сякаш неслучайно се размножи. Може би за да се пренесе в мен?

Уж си мисля, че аз храня светлината, а в действителност светлината на свещта храни мен. Душевен огън, светлик от свещ, слънчева светлина… всичко е свързано с всичко. Да се храниш със светлина – това не е работа на стомаха, не е приемане на баластни вещества. Светлината е най-благородното качество, сладостната храна на съзнанието и душата, амброзията на боговете.

Междувременно минутите текат и свещта ми намалява – но дали аз се изпълвам? Наливам ли се със светлина? Обзема ме тревога, привеждам се пред все по-смаляващата се свещ, защото онзи, който трябва да ме смени, все повече закъснява. Заклевам светлината, умолявам свещицата си да гори по-бавно, ала тя привършва… Аз съм смъртен човек и греша, но идеалният човек не греши. Боях се, че сменникът ми ще закъснее и веригата ще прекъсне, но той пристига и вече мога да си вървя. Идеалната ситуация: дори да си отидем, светлината остава и винаги ще има кой да я пази.

Най-сетне запазването на светлината намира истинския си смисъл в зазоряването – ние само сме пазили светилничето, но с пукването на зората изгрява сияйното Слънце, изворът на всички светлини…