През какво множество от ситуации преминава човешкият живот? Раждаме се, обичаме и умираме, казват. Но какви наноси ще влачи със себе си течението на живота, зависи и от нас. С какво ще запълним този кратък срок, през който вървим тук, по Земята, до голяма степен все пак зависи от нас.
Често изричани думи, почти превърнали се в духовно клише са, че животът не е друго, ами задача. Съдбата като шанс, животът като задача… но какво е човешкото призвание? Задача, чиято проверка са човешките взаимоотношения? Или роля, която Вселената ни е отредила? Доколко човекът избира идеите, според които живее, и доколко идеите избират човека? Случаят създава крадеца, гласи поговорката – но не създава ли случаят също така и героя, бащата, майката, детето, любовника, мъченика, победителя и победения?
Призванието можем да тълкуваме на две нива: като заетост в света – което се проявява под формата на професия, и като привличане към дадена идея, когато го наричаме отдаденост, посветеност. Основните роли в живота, попрището, кариерата в добрия смисъл на думата, успехът – и то успех споделен с другите, в услуга на другите – са наистина позитивни човешки възможности. Истинското призвание не се изчерпва с това да станем в живота си едни порядъчни чиновници и служители; то изисква повече – жертвоготовност, саможертва. За истинско призвание можем да говорим само когато при човека съвпадат мисията и страстта, работата и удоволствието, тоест когато той е в състояние да изпълнява с истинска радост и убеденост задачите си в живота. С кисела физиономия няма как да проповядваме щастие.
Ключовата дума за автентичността е удовлетворението. Автентичната майка е щастлива сред децата си, щастлива е в своята роля на стопанка на дома. Автентичният художник, филтрирайки света през самия себе си, през собственото си съзнание, го показва такъв, какъвто го вижда, без да се стреми сервилно да съответства на моментната мода и вкус. Автентичният мъж може да загърби фалшивите мъжки идеали и като духовно зрял човек с развит интелект е способен да твори и създава. Има класически призвания в живота – да си мъж, да си жена, да си художник. Удовлетворението трябва да съпътства действията на човека в неговото светско призвание, тогава ще може истински да изпълнява ролята си.
В контраст със светското призвание понятието „призван” – в смисъла на откликващ на притегателната сила на дадена идея – в днешно време е получило недвусмислено отрицателна отсянка и може би неслучайно. Усещането, че си призван, често може да е синоним на желанието да утвърдиш себе си над другите и може да е родна сестра на заслепението и фанатизма. В резултат на изкривеното си съзнание за призваност човек обичайно се стреми не да прави себе си по-добър, а да променя останалите; вместо да се самокритикува, той бичува околните. Вместо да постигне духовна свобода, той става вманиачен роб на една-единствена идея и вместо да е скромен и смирен, както е нужно за истинското духовно развитие, той се стреми да спасява света, провъзгласява истини от последна инстанция и се смята за попечител на единствения начин за спасение. Роб трябва да си на най-висшия идеал, на Абсолютната истина – не на догми и правила.
Носи ли професионалната роля пълно удовлетворение? Достатъчно ли е да имаме работа, кариера и към тях малко духовност за разкош? Или да се примирим, че животът е постоянно преобразяване, преоформяне – динамичната задача на битието? Не е ли призванието ни в това да познаем истината? Обаче истината все още никого не е направила щастлив! Истината не е удобна, тя носи повече бреме, отколкото лекота. Можем ли да заявим без романтични обертонове, че главното ни призвание е да практикуваме любовта? Помисли добре кое е преходно и кое трайно. Това дори не е въпрос: дръзко отхвърли преходното и ако трябва да избираш, придържай се към трайното. Смелостта е мостът между истината и любовта.