3D

Неотдавна 3D стана общоприето кодово обозначение, макар че художниците от векове прилагат мистичната практика да изобразяват пространството в плоскост – трите измерения в две. Истински мистицизъм е умението да изобразиш по-голям брой измерения в по-ниската равнина – майсторски похват. Щом сме в състояние да представим 3D пространството в 2D плоскост, дали това би било възможно и в други измерения? Може ли 2D да бъде изразено в едно измерение? Може ли всемирът да бъде сгъстен в една точка? Или: можем ли да интерпретираме 5D в 4D в комплексността на пространството и времето? Това също са много вълнуващи въпроси, но какво да кажем за 3D?

Един от възможните отговори се крие в подредбата на Слънчевата система и е толкова очевиден, че ни е трудно да го забележим. 3D е важно, защото живеем на третата планета. Ако разгледаме внимателно Слънчевата система, в средата ѝ е Слънцето като нулево измерение или небесно тяло. Най-близо до Слънцето се падат сухоземните планети – първо Меркурий, после Венера, Земята и Марс. След това идват газообразните планети, измежду които най откъм Слънцето се пада Юпитер, после е Сатурн и така нататък. По този начин планетите показват символичната система и орбитата, която човек може да обходи, както следва:

Слънцето е залогът за цялата система, животът е дар, съществуването го има. Нулева точка, но не нулата като нищо, а като източник на всички възможности, поради което е едновременно точката алфа и точката омега, приключване на осъществяването (омега) и разгръщане на всички възможни начала (алфа).

Съществуването има смисъл тогава, когато се проявява съзнанието; за това е нужна интелигентност, която се олицетворява от Меркурий: разум, схватливост, информация, осъзнатост, общуване, любопитство… Не е чудно, че ако разумното битие търси нещо, то е осъществяване, или по-прозаично казано, щастие. Обикновено хората търсят щастието в чувствата – в любовта, в дружеските връзки – затова и след планетата на разума идва планетата на емоциите, Венера: Зорницата и Вечерницата, любовта, чувствата; и да, тук всичко е наобратно в сравнение с навсякъде другаде в Слънчевата система, защото на Венера Слънцето изгрява не от изток, а от запад, понеже Венера се върти около оста си в обратната посока. Това обяснява много неща…

Съществуването, съзнанието и разумът, както и чувствата, стоят заедно и сборът от тях е следващото ниво – тоест в земното битие човек се опитва да проумее собственото си съществуване, стреми се да добие повече знания и да вкуси различни чувства. Земното битие е светът на опитността, а предшестващите сфери са предпоставки за функционирането му. Ако не вземаме предвид Луната, остава суровият, естествен материален живот; ала добави ли се към земното битие и загадъчността на Луната, нейната изменчивост, тайнственият ѝ характер и духовност, започва духовното търсене. То открива възможността да се продължи нататък, да се надскочат измеренията, обаче следващата планета е Марс: изпълнена със сила, цялата огън, конфликти и борба… Да, надмогването на земното битие е борба. За тази борба трябва да съберем всичките си сили. Ако тълкуваме погрешно значението на Марс, ние воюваме с другите и ставаме не силни, а насилници. Ала вярна е поговорката: онзи, който побеждава другите, е силен; но този, който побеждава себе си, е могъщ. Тоест Марсовите борби и усилия са войната, която водим със себе си, триумфът на която е победата над самите себе си. Тогава душата се освобождава от грубата материя, от веществеността на каменните планети и литва към следващото велико начало – към Юпитер, който е не друго, а принципът на учителя, на Гуру. За учението трябва да се борим; разум, чувства, опит – толкова много неща са нужни. В Индия наричат планетата Юпитер „Брихаспати” – той е главният учител на полубоговете. Който се изправи пред него, вече не е човек, а свръхчовек – най-малкото герой, но по-скоро същество, числящо се към полубожествата. Небесният учител му преподава божественото знание и духовната мъдрост. Това вече не е информация, а трансформация, подготовка за последното преминаване.

Оттук има само една крачка до Сатурн, когото по правило смятат за вестител на беди; той е строгият учител, взискателният наставник. Сатурн – в битността си на Кронос – изяжда собствените си деца и не допуска до вечния живот кого да е. За да победим преходността, трябва да победим самото време…